Константин Едуардович Циолковски
1933
превод Дияна Златева, сп. „Палитра“, бр.3, януари 2004
Тази радост на Земята в днешно време не притежават нито животните, нито хората. В същото време тя трябва да съществува, но се осъзнава само от малцина мъдреци.
Животните не знаят за своето раждане и не очакват смъртта: те не съзнават нито своето начало, нито своя край. Но те се стараят инстиктивно, механчно, без да знаят за смъртта, да избегнат разрушенията. В това е тяхното преимущество, в това е тяхното щастие, т.е. в незнанието на смъртта. В това те са подобни на най-великите мъдреци. Всякакъв страх има у тях, но нямат страх от вечна гибел. Такъв страх е присъщ на човека. Хората знаят за своето зараждане и неизбежен край, и това представлява кошмара на техния живот, особенно когато остареят или при болест. Въображението ги кара да предполагат различни ужаси: слепота, глухота, безчувственост, самота, страшния гроб, тежестта на пръстта. Нищо подобно, разбира се, няма, и мнозина разбират това, но не всички още са се освободили от тези илюзии. Под влиянието на подобни лъжливи представи някои източни народи погребват своите умрели без ковчези в изкуствени или естествени гробници. Страхът от смъртта и лъжливото въображение убиват хората предждевременно. Той съкращава живота, защото отслабва всички негови процеси. Отдавна е известно, че болшинството от хората умират преждевременно от мъка или от смъртен страх. Как става това убийство или съкращаване на живота? Мъката, в дадения случай, страхът от смъртта, ни кара да се съсредоточим върху него с всички сили. Останалите органи получават недостатъчно кръв, и така организмът убива сам себе си. Пазете се от мъката. Личната мъка е най-ужасното нещо.
Вярващите са щастливи, но под влияние на науката те са изгубили своята вяра: душа няма, има само тяло, то се разрушава, значи, всичко се разрушава. Отвъдното е ужасно още и със своята неизвестност. (Тургенев. „Пролетни води“). (1)
Но болшинството от хората са невежи, те или въобще нямат научни знания или са повърхностни. Затова преобладава вярата с нейните предразсъдъци. Тя е слаба, но затова пък утешителна: има душа – вечна, неразрушима, имало я е винаги и винаги ще я има. Но плаши ужасът на наказанията, ужасът на вечните мъки, където огънят не угасва и черевеят не умира. Недостатъчната вяра, съмненията в бъдещия живот и страстите карат да се цени високо земният живот и за достигането на щастието да се съгрешава. Да се избегне греха е невъзможно. Значи посмъртното бъдеще е тъмно и заплашва със вечни мъки. Малцина са онези, които този страх кара да водят фанатичен, аскетичен живот в надежда на помилване. Но и тази надежда на единиците не е здрава. И така, почти всички 100% останали вярващи не избягват ужасите на бъдещото възмездие.
Значи и вярващите, и невярващите се мъчат в този живот, макар мъките им да са от различен род. Сякаш мъките на невярващите са по-силни. Страхът от вечно унищожение е по-лош от вечните мъки (Куприн). Още повече, че част от по-разумните вярващи се съмняват в тях и се надяват на милосърдие. Те основателно говорят, че ако човек е способен да прощава, то още повече ще простят висшите същества. Други пък смятат вечните мъки за нравствени, нещо като срам или разкаяние. Това все пак е по-леко от вечното изчезване.
Какво кара едни хора да вярват в съществуванието на душата, а други да не вярват в това?
И едните, и другите имат доста разумни и солидни основания.
Да вземем отначало вярващите. За съжаление, те са слабо запознати с естествените науки, но сред тях все пак има редица философи, задълбочени учени и даже мъдреци…
Човек умира. Мозъкът и всички части на тялото, при повърхностен преглед ни изглеждат същите, каквито са били и по време на живота. Къде са се дянали животът, движението, речта, мисълта, чувството? Пълно опустошение! Понякога разрушението на някои части на тялото е очевидно. Но могат да бъдат намерени много случаи, когато в тялото на умрелия не се виждат никакви повреди. Неспециалистът няма да забележи разрушението на нервите, скъсването на малките кръвоносни съдове, повреждането на сърцето, бъбрека и други органи. Обикновеният човек не вижда причините на смъртта и даже болестта приписва на отслабване на нещо, което той нарича душа. Отива си душата и тялото става безпомощно – няма кой да го оживи.
Тази хипотеза на еснафа се подтвърждава от припадъка и летаргията, които понякога продължават достатъчно дълго, при това даже сърцето не спира съвсем. Къде се е дянал животът, и защо той пак се е върнал? Много просто: умира душата и тялото става неподвижно и безчувствено, идва тя и животът се възобновява. При съмнителни случаи допускат даже, че душата само наполовина е излязля от тялото, и затова човек не е нито жив нито мъртъв.
Болните, трескавите, нервните виждат умрели, говорят с тях, а здравите от това си слагат обица на ухото и още веднъж се убеждават, че душа има и може да съществува отделно от тялото. Даже здравите виждат, под влиянието на наркотици или душевна възбуда, онова, което никой не вижда: умрели, отсъстващи, странни същества (дяволи) и животни (слонове и прочее). Сънищата понякога са толкова ярки, че се приемат за действителност. Колко лесно е да се заблудиш, когато не знаеш тънкостите на физиологията! Древните не са я знаели и даже мъдреците са достигнали до мисълта за съществуването на душата. Те са предали на нас това наследство. И ние – слабите, не можем да се освободим от него. Вярята е наследство от предците.
Измамите на спиритистите, а понякога тяхното увлечение, лекомислие и доверчивост подбуждат такива хора да вярват в душите на умрелите и живите.
Има и вярващи натуралисти. Как да се разбират техните заблуждения? Освен измамните спиритически опити и илюзии, у тях има още и сериозно основание за вяра в душата. Материята във животното непрекъснато се променя, както водата в реката. И това, примерно се извършна на всяка половин година. Ако човек е живял 60 години, значи материята в него се е възобновила 120 пъти в продължение на неговия живот. В същото време „Аз – ът“, макар и да е променял своята форма, е оставал в тялото един и същ. Значи, „Аз – ът“ не е материя, която изчезва, а нещо постоянно, което винаги пребивава в тялото. Този „Аз“ представлява душата. Веществото си отива, тялото се разрушава, а душата остава: била е и вечно ще бъде.
Слабостта на физиологията, непълнотата и необяснимостта на много биологични явления е подбуждала даже задълбочени специалисти и изтъкнати учени да признават необходимостта от особена жизнена сила, близка до понятието за душа. За да бъдат последователни, те са признавали душата и в животните, даже в най-простите едноклетъчни и растенията.
На какво да се вярва? Има ли душа или няма, има ли възмездие и вечни мъки или това е наша илюзия?
В други трудове (например, „Монизмът на Вселената“)(2) аз доказвам, че макар и да няма душа, животът е непрекъснат, щастлив, могъщ, никога не е прекъсвал и никога няма да се прекрати, въпреки че променя своята форма (виж моя „Монизъм“, „Научна етика“ и други)(3).
Каква радост е да знаеш и да бъдеш напълно уверен, че смъртта се слива с раждането, че новият живот е прекрасен, че той макар и да е разрушим, новото разрушение ще се слее с ново съвършено раждане, че разрушенията или „смъртите“ ще се повтарят вечно, безброй пъти, и всички разрушения представляват не изчезване, а възникване. Изменя се формата, а същността остава, защото същността е материя, която е вечна.
Всички отминали и бъдещи смърти са само илюзия, смърт няма, има само раждане. Унищожаване няма, има само преобразяване. Тежкият и лош земен живот е случайност, много рядка във Вселената. Като цяло, всички раждания в живота са прекрасни. И нищо, освен това, нас не ни очаква. Смъртта е радост, награда, неизмеримо щастие, въпреки че се съпровожда на Земята с болка. Бъдещите смърти няма да са съпроводени със страдание.
Как това убеждение трябва да ободри живото същество, какви сили то трябва да му даде, колко много ще увеличи здравето и радостта му! Колко смелост, умереност, въздържание, правдивост и добри дела! От какво можем да се страхуваме, ако най-лошото на Земята, т.е. смъртта, е невъобразима радост!
Бележки на редактора:
1. Вж. Тургенев И.О. Вешние воды // Собрание сочинений в 12-ти томах. Т.8. Москва, 1956. Стр. 38-39.
2. „Монизмът на Вселената“ е издаден в Калуга през 1925 и 1931 г.
3. Циолоквски има два труда, озаглавени „Научна етика“. Първият е написан през 1927-1928 гг., а вторият е написан и издаден в Калуга през 1930 г.
Искате ли да прочетете други произведения на Константин Едуардович Циолковски?
Можете да ги прочетете онлайн на български език или да ги изтеглите безплатно в PDF формат от уебсайта на „Научно наследство“.
Можете да ги прочетете онлайн в оригинал на руски език или да ги изтеглите безплатно в PDF формат на уебсайта на „Научное наследие“.
Приятно четене!